На днешния ден преди 54 г. човешки крак за пръв път стъпва на Луната. Но замисляли ли сте се колко високо бихме могли да скочим от лунната повърхност? А колко високо са успявали да скачат астронавтите от програмата на НАСА “Аполо”?
Всеки човек скача различно – това не бива да ни изненадва, но средностатистически, без да се прибягва до спортни техники, при един подскок от земната повърхност се достига височина от 60 сантиметра. Сигурно сте попадали на материали, според които, отчитайки гравитационното привличане на други небесни тела, на Юпитер (2.5 g), бихме могли да скочим на височина 24 сантиметра, на Венера (0.9 g) – 67 сантиметра, а на Марс (0.379 g) – 1.58 метра. Отчитайки гравитационното привличане на Луната (0.165 g) човек би следвало да е в състояние да достигне височина от 3.6 метра, така че е нормално да очакваме да виждаме същото на клиповете, заснети от астронавтите от програмата “Аполо”, нали?
Ами не. Подобно предположение игнорира един важен фактор – космическите скафандри.
Противно на обществените представи, скафандърът за разходка в открития космос не представлява обикновено защитно облекло, което само има за задача да те пази от вакуума и ти подава кислород. Той е изключително комплексна машина, по-скоро представлява космически кораб за един човек, чрез който можеш да се придвижваш. Всякакви компромиси биха били недопустими – Алексей Леонов, първият човек, излязъл в открития космос, замалко не загинал по време на историческата му разходка през 1965 година. Разработката на един скафандър, подобно на тази на всеки космически кораб, отнема години. И макар че през последните десетилетия бяха създадени множество нови космически кораби – в САЩ това са “Ню Шепърд”, “СпейсШипТу”, “Старлайнър”, “Орион” и редовно превозващият астронавти до МКС “Крю Драгън”, разработката на новите скафандри се тутка и това е проблем, характерен както за САЩ, така и за Русия. И двете космически държави разчитат на стари скафандри, а новите им още не са готови. Скафандрите, използвани днес от НАСА за излизания в открития космос извън борда на Международната космическа станция, представляват подобрена версия на лунните скафандри от “Аполо” и са произведени през 70-те години. Компонентите им непрекъснато се повреждат, като на два пъти – първо, през 2013 г., европейският астронавт Лука Пармитано замалко не се удави заради теч в шлема, и после през тази година същото се случи по време на “космическата разходка” на Матиас Маурер. Положението с руските скафандри не е по-добро, като наскоро имаше проблеми с акумулаторите им и охлаждащите им системи. Както вече съм писал на страниците на КОСМОС БГ, новите руски скафандри не се очаква да се появят преди 2024 година, а през тази година частната фирма Аксиом представи прототипа на скафандри, с които астронавти отново ще стъпят на Луната в хода на мисията “Артемис 3”.
Но да се върнем на лунните скафандри от програмата “Аполо”. Разработката им започва през 1965 година, когато НАСА връчва договора на International Latex Corporation, а след пожара, довел до трагедията с “Аполо 1”, скафандрите са сериозно преправени, защото НАСА иска да са от негорими материали. Първото тестово обличане на скафандър в наземна обстановка е направено през януари 1968 г. от астронавта Джеймс Ървин.
Скафандрите, използвани от Нийл Армстронг и Бъз Олдрин по време на историческата лунна разходка на 21 юли 1969 г., са т.нар. модел A7L. Той е използван в периода между 1968 и 1971 г., от мисия “Аполо 7” до мисия “Аполо 14”. След “Аполо 15”, до края на лунните кацания и по-нататък при излизанията в открития космос от станция “Скайлаб”, както и при реализацията на проекта “Аполо-Союз”, влизат в експлоатация скафандрите “A7LB”.
Класическият модел “A7L” тежал повече от 81 килограма – т.е. можете да си представите, че човек, облечен в такъв скафандър, ще трябва да придвижва не само собственото си тегло, но и това на скафандъра. Самият скафандър е бил изключително тромав, неудобен, непозволяващ сложни движения. Не е било възможно да клекнеш с него. А да скочиш? Трудно, макар и не непостижимо.
Всъщност един астронавт на НАСА, Чарли Дюк, се е опитал да постави рекорд за скачане на Луната. Това се случило през април 1972 г. по време на мисията “Аполо 16”, като Дюк бил облечен в подобрения скафандър “A7LB”. Старият модел е имал единичен цип, който минавал вертикално отгоре до чатала, като изходите за различните маркучи били позиционирани симетрично от двете страни. Новият модел бил със страничен цип, а изходите били изместени нагоре, откъм гърдите. Тази промяна се наложила, за да могат астронавтите да сядат на луноходите. Тук говорим за скафандри, които са изключително неудобни за сядане, а какво остава за други дейности.
И така… Дюк се набрал и скочил. Целта му била да постави рекорд в чест на Олимпиадата в Мюнхен, която щяла да се проведе през лятото на същата тази 1972-ра. Само че астронавтът пропуснал да си спомни един факт – и то е, че съществена част от теглото на скафандъра било съсредоточено в раницата.
“Тази раница тежеше колкото мен”, спомня си Дюк за интервю за Business Insider през 2019 година. “Така че аз отскочих назад. Това е щит от фибростъкло и той пазеше всичките ми животоподдържащи системи. Ако се беше счупил, щях да умра”.
Падайки, астронавтът се опитал да се измести надясно, но независимо от това раницата поела удара. Слава Богу, нищо сериозно не се случило. “Сърцето ми блъскаше. Джон Йънг, командирът ми, дойде при мен, погледна надолу и ми каза – това не беше много умно, Чарли”.
Все пак Дюк успял да достигне височина от 1.2 метра. Постижението на астронавта е записано на видео:
Светослав Александров
Източник: Космос БГ
