Линдзи Джонстън
Развиваща се на фона на блясъка на Париж от 60-те години и главната роля на Делон в него, „Аферата Маркович“ разкри тъмната страна на града. Но когато банкови обирджии заемаха първите страници на вестниците редом с филмови звезди, а най-голямата звезда от всички – Делон – се движеше в средите на гангстерите, дали тези два свята бяха толкова различни, колкото изглеждаха?
За Делон животът имитираше изкуството. Той снимаше „La Piscine“, когато полицията дойде да го разпита за смъртта на Маркович, който някога беше негов дубльор на снимачната площадка – филм, в който неговият герой едновременно беше разпитван от полицията за подозрителната смърт на мъжа, когото беше заместил, бившата любов на неговата любовница.
Чишълм, автор на култовия хит „A Waiter in Paris“, написа за новата си книга: „Труп в найлоново фолио. Легендарна филмова звезда. Съпругата на министър-председателя. Изнудване, гангстери, оргии, шпиони от Студената война. Дори френската полиция не можеше да повярва на това, което разкриваше… Резултат от години на проучвания, книгата се основава на хиляди страници документи на френската полиция и разузнаване, показания, доклади от наблюдение, изрезки от пресата, биографии и интервюта с пряко замесените лица.“
Но дали той е намерил отговори, които полицията не е намерила?
RFI: Колко известен е днес случаят „Маркович“?
Едуард Чишълм: Във Франция, ако поговорите с човек, който е достатъчно възрастен, за да го помни, той ще си го спомни – това беше огромна сензация. Заемаше първите страници в продължение на шест, седем години. Имам вестници и списания от 1968 г. чак до 1974 и 1975 г., а Делон все още е на корицата във връзка с аферата Маркович.
По-младите хора не са чували за това. Понякога, когато хората ме питаха върху какво работя, казвах, че пиша книга за Ален Делон, а те ме питаха: „Кой е Ален Делон?“
RFI: Натъкнахте се на тази история почти случайно, докато разглеждахте архивите в Bibliothèque des Littératures Policières – най-големия архив в Европа, посветен на криминалната литература – така че какво беше това, което ви привлече?
EЧ: Бях очарован от самото начало, защото просто не изглеждаше като истинска история и не можех да повярвам, че не съм чувал за нея. Аз съм истински киноман и преди прекарвах много време в Париж, ходейки на всеки филм, който се прожектираше, така че съм гледал огромно количество стари френски филми. И изведнъж се сблъсках с този случай, който звучеше като филм.
Колкото повече рових, толкова по-лудо ставаше всичко. И това, което ме разочароваше, беше, че имаше толкова много неща, които оставаха без отговор в пресата по онова време. Никога не успях да разбера докрай кой беше този Стеван Маркович – този аутсайдер, този имигрант, който пристигна във Франция през 1958 г. като никой и се изкачи чак до върха. Името му е на бюрото на Шарл де Гол през 1968 г., което е доста невероятна траектория.
И не успях да разбера напълно Делон, защото е толкова известен, а в същото време е нещо като мит, има една стена около себе си. Така че двамата хора в центъра на тази история наистина ме разочароваха. Кои, по дяволите, са те? Каква беше връзката им? Как, по дяволите, се случи това?
RFI: Интересно е и това, че има паралели между двете личности – начинът, по който описвате Маркович като човек, който се е издигнал от нищото. Същото може да се каже и за Делон…
EЧ: Делон е сложна личност. Хората ме питат дали го харесвам… Не съм сигурен, че го харесвам, това не е думата, която бих използвал за Делон. Но наистина се възхищавам на някои негови качества, а едно от тях е тази енергия, тази решителност и непоколебимата вяра в себе си. А също и неговата откровеност. Той казва и прави това, което мисли.
Тази идея за „превръщането“, идентичността и представлението са теми, които преминават през цялата книга. Интересно е да се видят паралелите между двамата мъже и приликите, чак до височината, възрастта и телосложението им – а фактът, че Маркович е бил и дубльор на Делон на филмовите снимачни площадки за известно време, е почти прекалено хубав.
RFI: В книгата описвате как сте ровили в архивите и всички тези стари медийни източници. Списанието „Détective“ звучеше особено фантастично…
EC: Те са толкова забавни, защото на корицата има Делон и някакъв сензационен надпис, а също и някаква полугола ескортка, която е на път да разкрие тайни за престоя на някакъв емир в публичен дом или нещо подобно.
Но в разговор с журналист на име Джеймс Фокс, който беше репортер в „Съндей Таймс“ и един от тримата журналисти, с които Делон е говорил, когато аферата „Маркович“ беше голяма новина в началото на 1970 г., той каза, че забавното е, че когато е търсил информация в Париж, хората, които знаеха всичко, бяха журналистите от списание „Детектив“… те имаха всички контакти в престъпния свят.
Имат реклами за фалшиви космати гърди и в същото време наистина добри статии за престъпления.
RFI: Имахте ли от самото начало предчувствие какво се е случило с Маркович?
EЧ: Не можех да не си представя всички тези различни сценарии. Очевидно един от най-убедителните е идеята, че Маркантони и Делон са били в някаква задна стая с Маркович, вързан на пода, и след като Маркович е бил пребит от Маркантони и няколко мускулисти, някой подава пистолета на Делон и му дава честта да го застреля в тила.
Полицията каза в окончателния доклад: „Само защото играе тези хора на екрана, не означава, че се държи като тях в реалния живот“. Но всичко, което прочетох за него, подсказва, че той наистина се държи като тези хора.
Бих искал да мисля, че е бил там – въпреки че това е мрачна мисъл. И ми се струва, че би искал да бъде там, но знам, че той има и чувство за самосъхранение и вероятно би се държал настрана от това. За мен беше малко като случая с Томас Бекет: „Няма ли някой да ме отърве от този буен свещеник?“
Искам да кажа, очевидно Маркантони го е направил. Но мога просто да си го представям по различни начини. Съжалявам, това е наистина досаден отговор…
RFI: Единствените хора, които знаят, са тези, които са били в стаята.
EЧ: Точно така. Както каза Маркантони: „И Бог. А Бог не доносничи.“
RFI: С книгата „Сървитьор в Париж“ разбихте митовете за съвременния живот в Париж, който днес хората идеализират може би повече от всякога, благодарение на социалните медии. До известна степен тази книга прави същото за Париж от 60-те години – епоха, която също е силно идеализирана, но в която, подобно на „Свингващия Лондон“ от 60-те, това легендарно веселие е било достъпно само за елита. Смятате ли, че сте разкрили реалността зад блясъка? Или може би престъпният подземен свят е част от блясъка?
EЧ: Имам нещо с фасадите – искам да знам какво наистина се случва зад тях. Имаше тази бляскава страна, но както казвате, дали става дума за Сен Тропе или за партитата, тя беше за определена елита. За обикновения човек, дори когато става дума за сексуална освободеност, тя се просмукваше бавно, хапчето току-що беше се появило, но Франция все още беше много католическа. Де Гол все още е президент и има този доста назадничав поглед върху Франция.
Същото важи и за гангстерите, те бяха някак идеализирани във филмите. Но когато бях в архивите, имаше всички тези снимки на истински гангстери и изглеждаше като кастинг за филм. Имаше и имената – споменавам в книгата този човек, наречен Тони Уголето, защото се измъкна от ръцете на полицията.
И така, те наистина съществуваха и имаха тези животи. И точно преди 1968 г. имаше и някаква невинност в това, защото полицията и престъпниците бяха били на една и съща страна по време на войната, така че между тях съществуваше нещо като чест сред крадците. Но с напредването на времето и налагането на хероина, към края на 60-те години те вече не се разхождаха из Пигал със спортни коли. Всичко се премести в предградията и стана много по-насилствено.
RFI: В книгата говорите за смъртта на Маркович и за западащата кариера на Делон, като и двете отразяват края на нещо по-голямо, края на Les Trente Glorieuses [„30-те славни години“, период на следвоенен бум във Франция между 1945 и 1975 г.]. Всичко изглеждаше свързано, сякаш аферата бележеше края на една епоха.
ЕЧ: Определено. Когато се опитвах да измисля как да напиша книгата, ми се струваше малко клише, защото 1968 г. очевидно беше този повратен момент. И осъзнах, че трябва да се върна към 1958 г., защото тогава пристига Маркович, Делон избухва и Де Гол става отново президент за 10-годишен мандат.
И може би всичко това е просто щастлива случайност, но ми позволява да разкажа по-широката история на Франция и края на тези 30 славни години на икономически растеж, както и този упадък, това преминаване към нещо друго, нещо много по-мрачно. През 70-те години дори филмите на Делон и външният му вид вече нямат същия блясък, те са много по-мрачни.
RFI: В по-късните години наследството на Делон е било опетнено, предвид неговите възгледи за хомосексуалността и обвиненията за насилие срещу жени. Какъв ефект е имал скандалът върху кариерата му по онова време? Променило ли е това начина, по който хората го възприемаха?
EЧ: Мисля, че това просто е добавило към усещането за мистерия и опасност, което той носеше със себе си – този човек, който играеше психопати и убийци на екрана, всъщност се движеше сред тях.
Той е нещо като смесица от хладнокръвието на Стив Маккуин, мрачността на Марлон Брандо и връзката на Синатра с организираната престъпност. Мисля, че в продължение на няколко години това наистина му помогна. След това той направи някои невероятни филми, като „Сицилианският клан“ – огромни филми с американско финансиране. Така че звездата му продължи да изгрява. Но после започна да залязва, главно защото красотата му започна да избледнява и той вече не беше това същество от друг свят.
Умишлено не се задълбочих в по-късния период [от живота на Делон]. За мен тогава гледах тези хора – а те бяха доста млади по онова време. Четеш за Натали Делон и бившия й съпруг, които говорят за това, че тя ходи по нощни клубове през цялото време. А аз си мисля: тя е на 24 години… какво трябва да прави едно 24-годишно момиче? А когато Делон е в светлината на прожекторите, той е на 33, 34 – това са млади хора и така трябва да ги гледам. Няма да съдя 34-годишен човек по нещо, което е казал, когато е бил на 68.
RFI: Получихте ли някаква реакция от семейството на Делон по повод книгата?
EЧ: Не, все още не. Разговарях с няколко хора от френската филмова индустрия, които може би биха проявили интерес към книгата. И първото, което каза жената, беше: „Говорили ли сте със семейството? Аз съм много близка приятелка с Антъни [сина на Делон]“. И си помислих: „О, Боже…“
Вероятно ще се свържат с мен в някакъв момент, но или те не бяха там, или, знаете, Антъни беше на две-три години, така че не вземам под внимание това, което той би могъл да каже. Струва ми се, че ако беше книга, която просто търси евтини сензации, тогава може би щяха да се раздразнят. Но смятам, че това е произведение, което наистина показва моето възхищение към Делон, кариерата му и това, какъв човек е бил. Исках да бъде по-скоро като изследване на персонажа.
RFI: Мислите ли, че книгата ще бъде адаптирана за филм?
EЧ: Хората проявяват интерес, но мисля, че се интересуват от всичко, което излиза, така че ще видим. Написах я кинематографично, защото това е, което обичам, и ми се стори най-добрият начин да я напиша.
Когато пишеш сценарий за филм, имаш работа с два двигателя на повествованието – това, което хората правят, и това, което казват. И докато пишех тази книга, осъзнах, че имам работа с това, което хората са казали и което са направили, или с това, което някой е казал, че са направили. Така че е като да съм камерата, която ги наблюдава. В книгата сменям гледната точка и преминавам от сцена на сцена, защото това ми помогна да използвам материала.
RFI: Кой мислите, че би могъл да играе Делон?
EЧ: Кой по дяволите би могъл да играе Делон? Не знам. Кои са големите актьори днес на трийсет или в края на двайсетте? Джейкъб Елорди?
RFI: Точно това щях да кажа – Джейкъб Елорди, но той е много мъжествен – Делон беше толкова красив, че красотата му беше почти женствена, въпреки че като характер беше много мъжествен.
EЧ: Точно така, като котка. Имаше всички тези мъжествени черти, но беше доста женствен в красотата си. Сигурно има някой там, млад Делон. Неспособността да отговоря на този въпрос показва колко уникален беше той. Има хора, които минават през света веднъж в живота, и просто мисля, че Делон е един от тях. Няма друг човек като него, няма друго лице като неговото.
