Лъжата – за добро или за лошо – е поведение, в което почти всеки човек участва в някакъв момент от живота си. Изследванията показват, че средностатистическият американец изрича между една и две лъжи дневно. Изненадата идва не от самия факт на лъжата, а от това къде тя се случва.
Оказва се, че едно от местата, на които хората най-често не са напълно искрени, е именно пространството, създадено за максимална откровеност – терапията. Човекът, пред когото би трябвало да се отваряме най-много, често се оказва и човекът, когото заблуждаваме.
«Напълно съм лъгала на терапия. Понякога просто ме е срам да призная безумните и нелепи неща, които съм правила», казва Лаура, 28-годишна, която предпочита да използва само малкото си име от страх да не загуби работата си – или терапевта си. «Мисля, че почти всеки в терапия лъже до известна степен. Обикновено истината излиза наяве, но по-късно.»
Лаура съвсем не е изключение. Данните го потвърждават.
Колко често хората лъжат терапевтите си
В мащабно изследване от 2015 г., публикувано в книгата «Тайни и лъжи в психотерапията» на Американската психологическа асоциация, цели 93% от анкетираните признават, че поне веднъж са лъгали по време на терапия. Цифрата е стряскаща, но и показателна.
На пръв поглед подобно поведение изглежда контрапродуктивно. Защо някой би лъгал човек, чиято основна задача е да му помогне? Според психолозите причините са по-скоро човешки, отколкото злонамерени.
Срамът като основен мотив
Проучването установява, че 61% от участниците посочват срама като основна причина за нечестността си.
«В повечето ситуации искаме да покажем най-добрата версия на себе си», обяснява Бари А. Фарбър, един от авторите на изследването. «Дори в това най-поверително от всички пространства – психотерапията – ние продължаваме да защитаваме представата си за себе си.»
Срамът, свързан с изневяра, зависимости или морално осъдителни действия, често кара хората да замълчават или да изопачават фактите. «Признаването е неудобно, а лъжата може да бъде начин да избягаш от дискомфорта», отбелязва психотерапевтът Ейми Морин.
Страхът от последици
Друга честа причина за лъжа е страхът от последствия. Много клиенти се опасяват, че истината ще доведе до промяна в терапевтичния план или до натиск за промяна, за която не са готови.
Според изследването, близо една трета от анкетираните са лъгали за употребата си на алкохол или наркотици, а 21% – за хранителните си навици. В случаи на зависимости или разрушителни модели на поведение, мотивацията често е проста: нежелание за отказ.
«Щом кажа истината, терапевтът ще настоява за план, за промяна, за отказ – а аз не искам това», обяснява Фарбър логиката зад подобно поведение.
Отричането като защитен механизъм
Не всяка лъжа е напълно съзнателна. Понякога става дума за отричане.
«Някои хора не лъжат умишлено – те просто омаловажават проблема, защото още не могат да го приемат», казва Морин. Това е особено често срещано при зависимости, хроничен стрес или повтарящи се неуспехи.
Отричането служи като временна психологическа защита, докато човек намери сили да се изправи срещу реалността.
Нежеланието да се преживее травмата отново
За други клиенти причината да не са откровени е страхът от повторна травматизация.
«Говоренето за травмата може да бъде преживяно като връщане назад – към болка, която човек се опитва да държи на разстояние», обяснява Фарбър.
Понякога самата травма не е напълно осъзната. Както отбелязва психоаналитикът Сюзън Колод, определени преживявания не са «кодифицирани» в съзнанието и изплуват едва на по-късен етап от терапията.
Желанието да бъдеш харесван
Дори в терапията желанието да бъдем харесвани остава силен мотиватор. Някои клиенти се страхуват, че ако разкрият грешките си, терапевтът ще промени отношението си към тях.
«Те се опитват да се покажат в по-добра светлина, дори това да означава изкривяване на истината», казва Морин.
Проблемът е, че подобна автоцензура ограничава ефективността на лечението. «Ако филтрирате преживяванията си, терапевтът няма с какво да работи», подчертава Колод.
Истината като път към изцеление
Въпреки че срамът, страхът и болката често възпрепятстват откровеността, терапията по своята същност е процес на постепенно разкриване и доверие.
«Когато терапевтът получи честна обратна връзка за това какво не работи, възниква реална възможност за подобрение», казва Фарбър. А изграждането на нефилтрирана, искрена връзка в терапията често се пренася и извън нея – в по-здрави и честни отношения с другите.
