6 октомври 2026
„Digger“ с Том Круз никога не е бил филм, който лесно ще привлече публика. Отчасти защото е метатекстуален фарс за климатичната криза, който назидателно размахва пръст и скрива главния си актьор под протезен грим и изкуствено бирено коремче. Отчасти и защото е направо отвратителен. Изпълнен с поучителни монолози, несполучливи шеги и изключително талантливи актьори в поддържащите роли, които правят най-слабите изпълнения в кариерата си, новият филм на Алехандро Г. Иняриту сякаш е замислен така, че да отблъсква. Тонът му се люшка между самодоволно позьорство и демонстративно безразличие — в ранния етап от разработването си той съвсем буквално е носел заглавието „Бла-бла-бла“. И все пак Warner Bros сякаш сами прокобиха собствения си филм, опитвайки се да го предложат на зрителите чрез една от най-озадачаващо дистанцираните рекламни кампании, които помним напоследък. „Мъртвороден“ изглежда прекалено милостиво определение за случилото се.
Дигър Рокуел и шелфовият ледник
„Digger“ е — поне в началото — историята на Дигър Рокуел, тексаски петролен магнат с манталитет на неандерталец, който е пренебрегнал предупрежденията за безопасността на своите тръбопроводи в Антарктика и сега понася последствията. А именно: откъснал се е шелфов ледник, който всеки момент ще се сблъска с Европа. Круз играе Дигър като герой на Тейлър Шеридан с травма на главата — човек, който обожава сравненията с размера на пениса и чийто най-добър приятел е една раздрънкана аниматронна котка. Необичайно слабият Джон Гудман е американският президент, поразен от онова, което многократно нарича „рак на гъза“, а необичайно слабата Сандра Хюлер е нихилистично настроената сестра на Дигър, която произнася всичко с каменно лице.
Пиесата в пиесата
Само че нищо от това всъщност не е реално. Гледаме техническа репетиция на пиеса, вдъхновена от действителни събития, в която участва Къртис Марксън, изигран от Круз — актьор, който сякаш започва да осъзнава, че изпълнява главната роля в ужасен спектакъл, сам неуверен защо изобщо съществува. Разбирате ли, „Fossil Fools“ — както научаваме, че се нарича пиесата — трябва да бъде несмешна и безсмислена. Иняриту използва разказа в разказа, за да постави, макар и без действително да разнищи, въпроса за безсилието на сатиричното изкуство във време на всеобщ световен разпад. Или нещо такова. И в продължение на два безкрайни часа се люшкаме между тези две саги — нелепата пиеса и обърканите ѝ актьори и сценичен екип. Засмяхте ли се вече?
Провал в боксофиса
„Digger“ неизбежно се срина в световния боксофис. През първия си уикенд той събра 20 милиона долара в целия свят, от които 8 милиона в САЩ. Това би било катастрофа дори ако „Digger“ не струваше между 150 и 180 милиона долара, към които се прибавят и разходите за реклама. Той е не само най-големият провал на годината, но и най-големият провал в кариерата на Круз — положение, което рецензиите едва ли смекчават, тъй като общо взето варират от смесени до отрицателни.
Вероятно още докато говорим, в киноиндустрията се подготвят некролози за нечии кариери. Ръководителите на Warner Bros, дали зелена светлина на филма, бяха освободени през уикенда покрай сливането на Warner и Paramount — официално не заради самия „Digger“, но приемът му увенча поредица от болезнено скъпи провали на Warner Bros тази година, сред които „The Bride!“ и „Supergirl“. Иняриту, носител на „Оскар“ за „Бърдмен“ и „Завръщането“, вероятно никога повече няма да получи подобен бюджет. А Круз сякаш предвиди масовото отхвърляне от публиката на нетипичната си роля в „Digger“, като преди по-малко от шест седмици обяви продължение на „Дни на грохот“. То ще бъде следващият му филм и ще излезе през лятото на 2028 г.
Можеше ли филмът да бъде рекламиран по-добре
И все пак вторият най-голям въпрос, който си зададох след „Digger“ — първият беше лаконичното „защо????“ — беше дали е имало начин филмът да бъде рекламиран по-добре. Всеки нов рекламен материал след представянето на първия тийзър през декември го показваше под малко по-различен ъгъл, сякаш Warner Bros нямаха ясна стратегия как да накарат хората да го гледат. Студиото изглеждаше ограничено и от тайната около филма — може би необходима — до такава степен, че дори широко отразеното интервю на Круз за GQ миналия месец не си направи труда да обясни за какво е „Digger“, освен в най-общи линии.
Вместо това рекламата на „Digger“ разчиташе предимно на любопитството към физическата трансформация на Круз. Първите плакати и тийзъри криеха лицето му, заимствайки похват от хорър хита „Longlegs“ от 2024 г., чиято рекламна кампания не показваше зловещо изпития образ на Никълъс Кейдж като серийния убиец от заглавието, постигнат с протезен грим. Следващият трейлър стигна още по-далеч, внушавайки, че „Digger“ е кулминацията на многодесетилетната кариера на Круз в шоубизнеса: трийсетте секунди кадри от новия филм бяха предшествани от двуминутен монтаж с предишни негови изпълнения — от „Топ Гън“ и „Джери Магуайър“ до, хм, „Остин Пауърс 3“.
„[„Digger“] е кулминацията на всичките ми умения“, заяви Круз пред GQ, придържайки се към първоначалното рекламно послание. „Никога досега не съм правил подобно нещо… Това е най-трудният персонаж, който някога съм играл.“
Този подход — който съвсем не беше най-лошата идея на света — в крайна сметка обаче беше захвърлен. Следващите трейлъри показаха новото подпухнало лице на Круз и очертаха някакъв сюжет, но толкова отвлечено, че — поне според отделните впечатления — въпросът за какво всъщност е „Digger“ остана. Трейлърите загатваха някаква щура комедия за края на света, изпълнена с актьорско кривене и гримасничене, и почти нищо повече. И докато медиите получаваха инструкции да избягват въпроси към актьорите за обрата с театралната постановка, както и да не го споменават в рецензиите и реакциите си в социалните мрежи, никой не се опита да рекламира филма чрез самото наличие на шантав сюжетен обрат. Това не беше априлският хит „The Drama“, който умишлено скри от трейлърите си сюжетната предпоставка, че героинята на Зендая едва не е станала извършителка на стрелба в училище, но изцяло заложи на обещанието, че нещо шокиращо се пази в тайна и ще бъде разкрито, след като си купите билет.
Урокът на „Шоугърлс“
Вместо да разиграе загадката около сюжета си, „Digger“ в крайна сметка прибягна до своеобразно рекламно самоунижение. През последните дни той напълно прегърна лошите си рецензии с поредица от трейлъри, изградени около противоречивия му прием. Една реклама противопоставяше определения от рецензиите: „неприятен“ и „шедьовър“, „непоносим“ и „великолепен“. Това напомня последния отчаян ход около „Шоугърлс“ на Пол Верховен от 1995 г. — онази откачена психодрама, изобилстваща от голотии, чиято рекламна кампания рязко смени посоката след унищожителните рецензии. Финансиралите я хора от MGM престанаха да предлагат „Шоугърлс“ като чувствен трилър за хетеросексуалните и вместо това започнаха да го представят като потенциална кемп класика за жените и гейовете. Само след няколко месеца студиото вече плащаше на официални драг кралици на „Шоугърлс“, за да посещават среднощните прожекции, появили се след премиерата. На тях зрителите вече подвикваха репликите към екрана и се посипваха с пържени картофи в знак на почит към един особено озадачаващ актьорски момент на звездата Елизабет Бъркли в началото на филма.
Работата е там, че навремето „Шоугърлс“ беше неразбран, погребан под шквал от недобросъвестна критика и женомразство. Спасиха го и го направиха безсмъртен хора, достатъчно умни, за да се настроят на неговата вълна. Можем да си представим, че Warner Bros — и Круз — се надяват „Digger“ също да бъде преоценен, и то бързо. Но не е ясно кой ще се притече да го спаси. Професионалните любители на противопоставянето? Крайно досадните хора? Визията му е твърде безцветна, за да привлече почитатели с естетиката си, а тонът му — твърде объркан, за да бъде преосмислен като скрита класика. Той просто стои там, мрачен и неспособен да спечели нечия обич — удар с нож в корема на оригиналното кино с голям бюджет, по-малко от дванайсет месеца след като „Sinners“ и „One Battle After Another“ доказаха колко голям потенциал все още има подобен мащабен подход към правенето на филми.
Какво можеше да бъде
Вместо това перспективите пред „Digger“ сякаш започнаха и свършиха с онези месеци на смътно подгряване преди премиерата. В някой друг свят „Digger“ можеше да бъде рекламиран като дръзко експериментална комедия за случващото се зад кулисите — филм, който трябва да видиш, за да изпиташ всичките му обрати. Или просто като възможност да гледаш неговата неузнаваема суперзвезда в нещо, което никога досега не е правила. Добре де, с изключение на „Тропическа буря“, но това ще го пропуснем. Може би тогава щеше да изкара някакви пари. Само че за това щеше да е необходимо онова въображение, което филм като „Digger“ само се преструва, че притежава.
„Digger“ е в кината.
